Пиcмo зa мoя син

      Толкова далече, толкова далече си от мене, сине мой... И всеки миг те нося в душата си...       Бих искала, бих искала да имам развити сетива да усещам нещата, нещастията, които надвисват над главата ти и да те предупредя, да съм до тебе и да не е толкова силна болката ти...
       Бих искала да съм мек тревен килим, за да мога да подложа тънка зелена снага между летящото по нанадолнището твое тяло и срещата му с острите камъни... Винаги съм ти казвала, че горският велосипедизъм е спорт за търсачи на силни усещания и да не ходиш сам... А сетне - да се превърна в упойно биле - да намаля болката в многобройните ти рани; в хладна вода, за да те напръскам и да се върнеш по-бързо в съзнание; във вълшебно килимче, за да те отнеса неусетно бързо до леглото ти, за да си почиваш и се опиташ да забравиш болката…
      А съм далече, толкова далече!
      А в ония безкрайни минути на самота и паника, притиснат и без изход в малката подводна пещера... останал без въздух и почти без надежда, че ще оцелееш... блъскан от прииждащите вълни, които ти преграждат спасителния изход...
      Без да сещам нищо в този миг, навярно съм се занимавала с нещо приятно, смяла сам се... И се питам защо не притежавам фини сетива, за да усетя този миг, да бъда до тебе?! Щях да се превърна във вятър, който духа в противоположна посока, за да отдалечи разбушувалите се вълни от брега; щях да бъда малка пещерна ниша, пълна с въздух, за да изпълня дробовете ти, за да устоиш колкото трябва; щях да бъда невидимата сила, която да те прегърне и да те измъкнe от подводния капан и острите скали... А ти си бил там сам, съвсем сам, безпомощен... и си гледал в лицето смъртта.
      После ми го разказваш, като че ли нищо не важно не се е случило, като че ли говориш за чужд човек, дори се шегуваш...
      И как все ти харесват опасностите... сърф, катерене, гмуркане... говореше ми за скокове с парашут...
      Свършиха ли се спокойните спортове, тези в които да не рискуваш живота си? На кого и какво искаш да докажеш, питам? Имам право като твоя майка да знам отговора. Спомням си нещо, което ме кара да ми се изправят косите. Като мъничък баща ти все те кореше, че хленчиш, че не си мъж, че нищо не става от тебе, че си женчо... А ти беше 4-5 годишно момченце, което беше с крехко здраве и боледуваше толкова често...
      На него ли опитваш да докажеш, че си силен и способен да рискуваш? Избиваш комплексите, които той ти развиваше години наред? Повярвай ми, твоя майка съм и те познавам по-добре от всекиго, няма нужда да доказваш нищо на никого! Ти си стойностен, силен и кадърен млад човек, дарен с добро сърце и изключителни способности. Пази си здравето и живота, че ще трябва да предадеш всичките си качества на твоите собствени деца... И да разказваш на внуците си как не бива да ходят сами в планината, как трябва да се пазят да не влизат в непознати подводни пещери сами... Ще трябва да можеш да научиш потомците си да не повтарят грешките ти, нали?
      А дали Бог ще ми позволи да видя твоите бащини притеснения, когато наследниците ти станат на твоята възраст... Само Той ще реши...