Къщата

      Земният път на всяка къща прилича по нещо на живота на един човек. Още преди зачатието, преди появяването ѝ на бял свят, тя съществува в представите и желанията на своя стопанин, който мисли за нея с обич, желае я, чертае планове за бъдещето ѝ... Съществува в душата му, истинска и материална, дълго време преди да бъде сътворена в действителност. По същия начин една млада жена мечтае за първата си рожба…
      Раждането на един дом... То е много по-продължително и трудно, отколкото появяването нa бял свят на едно човешко същество...
      Планове, ориентиране, разположение, основи, материали... изпълнение и майсторство, труд на много хора. Материализиране на мечтата, която ден след ден се оформя, придобива желаните форми в ръцете им. Така както майчината утроба оформя в себе си до съвършенство малкото човешко същество.
      И в един прекрасен ден - всичко е готово - къщата е завършена и ни очаква да влезем в нея… и да заживеем в нея, заедно с нея. Очаква ни, за да прекараме под покрива ѝ радостни и тъжни дни, да работим и почиваме, да спим и бодърствуваме, да изпълваме всяко нейно кътче с гласовете ни, да поддържаме и редим грижливо всяко нейно ъгълче... Готова е да ни приеме в обятията си, за да приготвяме делнични и празнични трапези, да има къде да посрещаме децата cи, близки и приятели... Да разговаряме, да спорим - за изкуство и политика, за спасяването на озоновия слой, на бедните по света...
      И къщата ни заживява с нас, с нашата душевност, с нашите грижи и радости, черпи живот от нас, младост и сила и в замяна ни дава подслон, закрила и сигурност. Стените ѝ попиват признания в обич, въздишки по непостигнати мечти... И е млада - с младостта ни. Свети със светлината в очите ни... Диша и пулсира с нашия пулс. Импрегнирана е от енергиятa ни... A паметта ѝ е способна търпеливо да съхранява спомен след спомен - за смеха и закачките ни, за наздравиците в Новогодишите нощи и на рождени дни, пълни с пожелания за благоденствие, спомени за силата, зрелостта и мъдростта на стопаните си... Cпомен за вкуса на щастието и любовта в онази възраст, когато се цени високо всеки миг, всеки час от земния път, когато всяка усмивка и ласка имат неизмеримо висока стойност...

      И така, докато поемем дългото си пътуване към Отвъд и къщата остане сама. Празна. Без стопани.
      Ako сме оставили наследници след себе си, тя ще ги очаква, ще се вслушва да чуе гласовете им, а когато я навестяват, ще търси да открие нещо познато, невидимо, останало от нас на земята - cxодни нотки в гласа и смеха на младите с нашите и ще ни сравнява неминуемо със спомена за родителите, за нас. Ще ги мами с покоя си, със своята стабилност и красота, а ако тези млади хора решат да останат...
      Втора младост ще изкара къщата... Наново ще заспива в тихи разговори пред камината за планетарните проблеми, за борбата за насъщния, за икономическата криза и катаклизмите... Ще гледа със светнали прозорци как играят дечицата на двора... Ще отбелязва в многолетната си памет как избуяват и как окапват листата на огромния орех и ще диша чистия планински въздух, напоен с аромат на здравец.
      Пролет след пролет в ранно утро ще я будят песните на славеите и кóсетата, ще се омайва от аромата на разцъфналите цветя, ще се унася в сладка следобедна дрямка, приспивана от жуженето на пчелите... А топлият ветрец ще посипва прага ѝ с отбрулените нежно розови листчета на ябълковите дървета...
      Лете ще вдишва упоена мириса на букетчетата билки, навесени да съхнат на сянка под чердака, ще приютява стопаните си на хлад и ще ги скрива от жаркото слънце. А в летните вечери ще заспива с песните на щурците под приказно красивия тъмен небесен похлупак с едри примигващи звезди.
      В топлите есенни следобеди ще вдишва с пълни гърди мириса на домашно сливово сладко с индрише, примесен с мирис на пушек... Ще мърка сънливо като коте, галена под лъчите на циганското лято и ще попукват чамовите дъски на пода ѝ под топуркащите стъпки на хлапетата...
      А в дългите зимни нощи камината ѝ ще грee и топли с отблясъците си, а коминът ѝ, като стар дядо, ще пухка прозрачни кълбета синкав дим. Тъмните ѝ стрехи ще броят рояците снежинки, които ще се опитват да заличат пътя и пътеките вън.... И повече от всякога тя ще закриля и пази своите си от студ и мраз.
      Къщата, родена преди десетилетия във въображението на създателите си, лелеяна с толкова търпение в мечтите им, съградена с толкова много обич от ръцете им, е плод на космическата и човешката любов. Тя излъчва тази любов, закриля и пази наследниците, прегръща ги в тъмните самoтни нощи... Бди мълчаливо над тях с обичта на родителите, които вече ги няма.
      Две, три, че и повече поколения би отгледала и приютила къщата... Само мир да има, мир, живот и здраве, за да се раждат деца и да продължава да съществува родът ни. Да продължава да съществува, носейки в себе си добротата на предците ни, тяхното човеколюбие и космически морал, жаждата за живот и създаване на блага.