Утро след буря

        След снощната буря зората беше спокойна и лъчезарна, като че ли нищо не беше се случило... Вятърът, напоен със силен мирис на мокра земя и пясък, галеше уморено острите листа на палмите. Между зелените, наперени листа на портокаловите дръвчета, с измити и блестящи личица надзъртаха стотици узрели портокали, търсейки първите слънчеви ласки. А Слънцето, все още сънено, току-що изкъпано и блестящо, се надигаше от морското си легло, раздавайки целувки на всичко живо. Буреносният нощен вятър беше измел плажа и пясъкът беше чист и девствен, без следи и стъпки - като в някаква непозната действителност - почти нереална.

      Сухото долче, за което дори не подозирахме че съществува, с невероятната мощ на водите си беше отнесло напред огромна част от пясъчната ивица, отваряйки си широко и удобно легло към солените морски води. В първите утринни часове поточето беше вече по-спокойно и все още леко размътено слизаше радостно и свободно в своя бяг да омекоти със сладостта си солените морски води. Едно ято чайки се забавляваше, къпейки се в потока, оставяйки водите му да ги отнесат почти до морето, после се вдигаха в нисък полет и се връщаха отново на мястото, откъдето със сила изпод земята излизаше изобилното течение. Там отново те се оставяха потокът да ги отвлече към морето. Повтаряха многократно своята игра, весели, шумни и не знам какво виждах пред себе си - чайки, патета или играещи дечица. В едно нормално утро е невъзможно да се види подобно нещо. Някои от чайките, уморени от играта, оставяха потока и сериозни и внимателни оправяха перушината си встрани на пясъка. И никой не ги притесняваше, бяха там сами - в своята собствена територия и естествена среда - свободни и щастливи.

      Вяърът шушнеше сладко, рошеше косите ми и носеше аромат на сол и морски водорасли изхвърлени от невероятното вълнение... Скрита зад една палма, бях единствената почитателка на невероятния спектакъл, който изнесоха чайките.

      Брегът и плажовете на Бенидорм са пренаселени, но тази сутрин беше специална, беше утро след буря, която беше оставила в удобните топли легла десетките хиляди туристи и ранобудниците, които обичат да се разхождат сутрин рано по плажа.

     Бях сама на брега. Зад гърба ми - градът, все още тих, полузаспал, a пред мен - разбушуваното море, чиито огромни вълни, зелени и шумни, се хвърляха с главите надоло срещу пясъка. Като че ли се състезаваха, коя от тях да е по-хубава, с по-голяма и разпенена грива, коя ще е с по-силен глас, за да я чуят по-надалече... И се връщаха отново и отново, хиляди пъти - без умора. Декларираха вечното си присъствие и любов към брега, изпълвайки ме с възхищение и покой.

      Далече, при хоризонта, слънцето играеше на криеница сред белите кълбета на облаците и блестящите му лъчи се отразяваха от развълнуваната морска повърхност.



       Два дни по-късно, на същото място, от поточето нямаше нито следа, леглото му беше покрито отново с пясък и плажната ивица беше изгладена от човешката ръка. Ятото чайки беше на същото масто, на своя роден бряг, може би търсейки и вслушвайки се в угасналата песен на сладките води на потока, погребан, скрит под пясъка... Не им оставаше нищо друго освен да чакат следващата буря, за да могат да се порадват на забавните си игри и да се усетят поне за малко единствените прекрасни кралици на Западния плаж на Бенидорм...