Дикси

      Всяка лятна нощ, когато всичко живо отиваше да спи и малкият планински градец потъваше в сладък сън под неизброимите блестящи звезди, обичах да взема един почти студен душ, за да премахна умората, а после лягах върху хладния бял чаршав, с който беше покрито туристическото ми легло, ей там, в сами центъра на огромната тераса, под откритото небе, поръсено с премигващи звезди. Сред тревите в градината се чуваха гласовете на млади щурчета, а малко след това долавях и тихото топуркане на стъпките на Дикси. Прекрасен женски екземпляр, чистокръвна немска овчарка, интелигентна, дресирана, вярна. Тя се приближаваше до леглото ми, правеше една обиколка, даряваше ме с една влажна целувка по крака, докосваше със студеното си носле бузата ми и после отпускаше тяло на земята до мене без да пречи и да ме притеснява... Само виждах как се движат елегантните и уши надясно, наляво, вслушвайки се във всеки нощен шум, движение и звук. Моята смела закрилница...
      В тези нощи, пълни с покой и мир, се изгубвах по бледите пътеки на Млечния път, чувствах се неизмеримо щастлива, че имам възможност да се наслаждавам на тази красота, вдишвах с пълни гърди свежия нощен въздух, сещах се свързана с безкрая... Просто си почивах и компанията на Дикси ме караше да се усещам защитена и не сама.
      Отгледах я в полите си и година след година у дома тя беше единственото същество, което ме обичаше безрезервно и безусловно, и то не само заради единия хляб...
      И в една слънчева утрин, на същата тази тераса, където с Дикси прекарвахме нашата заслужена среднощна почивка, тя умря в ръцете ми. Беше се съпротивлявала на смъртта цяла нощ, беше страдала много, без да излае, очаквайки ме да стана... Дикси вече нямаше сили да стои на краката си и легнала настрани дишаше мъчително. Изчака само да ме види с прекрасните си тъмни очи, пълни с болка и любов и с един ням въпрос: "Защо?", протегна глава и издъхна... Рухнах на колене до нея и избухнах в неудържим плач...
      Нещо в мене се пречупи. Дни наред отказвах да приема реалността, че нея вече я няма. Дикси си отиде от живота ми. Домът ми, дворът, близките ливади, улиците - всяко кътче бече изпълнено със спомена за нея, за нейното присъствие.
      Същото това лято беше много горещо и единствените мигове за истинска почивка бяха нощем... В полунощ, легнала на леглото ми на терасата, гледах звездите и мълчаливо плачех загубата на Дикси. Под прекрасния небесен свод, както и преди, душата ми беше разтворена в безкрайността, но самотата ми и чувството ми за беззащитност, тук на земята, ме разкъсваха.
      И една нощ се случи нещо неописуемо. Усетих една лека влажна целувка по крака и после едно докосване по бузата ми от студено носле - нослето на куче. Останах без дъх, без да смея да шавна. Мислех, че сънувам. Но не, усетих я, усетих физически Дикси до себе си. Бях чела, знаех, че животните, също като хората, имат души.
      Оттам, от безкрайността, тя дойде при мене невидима, вярна, внимателна и нежна да ми даде една целувка и едно докосване, които за мене бяха безценни. Върна се за миг там, където знаеше, че я обичат до болка, върна се, за да изтрие сълзите ми и да ме утеши, казвайки ми: “Тук съм, обичам те, винаги ще бъда до теб и ще те пазя, така както аз знам, където и да си...”

Къщата

      Земният път на всяка къща прилича по нещо на живота на един човек. Още преди зачатието, преди появяването ѝ на бял свят, тя съществува в представите и желанията на своя стопанин, който мисли за нея с обич, желае я, чертае планове за бъдещето ѝ... Съществува в душата му, истинска и материална, дълго време преди да бъде сътворена в действителност. По същия начин една млада жена мечтае за първата си рожба…
      Раждането на един дом... То е много по-продължително и трудно, отколкото появяването нa бял свят на едно човешко същество...
      Планове, ориентиране, разположение, основи, материали... изпълнение и майсторство, труд на много хора. Материализиране на мечтата, която ден след ден се оформя, придобива желаните форми в ръцете им. Така както майчината утроба оформя в себе си до съвършенство малкото човешко същество.
      И в един прекрасен ден - всичко е готово - къщата е завършена и ни очаква да влезем в нея… и да заживеем в нея, заедно с нея. Очаква ни, за да прекараме под покрива ѝ радостни и тъжни дни, да работим и почиваме, да спим и бодърствуваме, да изпълваме всяко нейно кътче с гласовете ни, да поддържаме и редим грижливо всяко нейно ъгълче... Готова е да ни приеме в обятията си, за да приготвяме делнични и празнични трапези, да има къде да посрещаме децата cи, близки и приятели... Да разговаряме, да спорим - за изкуство и политика, за спасяването на озоновия слой, на бедните по света...
      И къщата ни заживява с нас, с нашата душевност, с нашите грижи и радости, черпи живот от нас, младост и сила и в замяна ни дава подслон, закрила и сигурност. Стените ѝ попиват признания в обич, въздишки по непостигнати мечти... И е млада - с младостта ни. Свети със светлината в очите ни... Диша и пулсира с нашия пулс. Импрегнирана е от енергиятa ни... A паметта ѝ е способна търпеливо да съхранява спомен след спомен - за смеха и закачките ни, за наздравиците в Новогодишите нощи и на рождени дни, пълни с пожелания за благоденствие, спомени за силата, зрелостта и мъдростта на стопаните си... Cпомен за вкуса на щастието и любовта в онази възраст, когато се цени високо всеки миг, всеки час от земния път, когато всяка усмивка и ласка имат неизмеримо висока стойност...

      И така, докато поемем дългото си пътуване към Отвъд и къщата остане сама. Празна. Без стопани.
      Ako сме оставили наследници след себе си, тя ще ги очаква, ще се вслушва да чуе гласовете им, а когато я навестяват, ще търси да открие нещо познато, невидимо, останало от нас на земята - cxодни нотки в гласа и смеха на младите с нашите и ще ни сравнява неминуемо със спомена за родителите, за нас. Ще ги мами с покоя си, със своята стабилност и красота, а ако тези млади хора решат да останат...
      Втора младост ще изкара къщата... Наново ще заспива в тихи разговори пред камината за планетарните проблеми, за борбата за насъщния, за икономическата криза и катаклизмите... Ще гледа със светнали прозорци как играят дечицата на двора... Ще отбелязва в многолетната си памет как избуяват и как окапват листата на огромния орех и ще диша чистия планински въздух, напоен с аромат на здравец.
      Пролет след пролет в ранно утро ще я будят песните на славеите и кóсетата, ще се омайва от аромата на разцъфналите цветя, ще се унася в сладка следобедна дрямка, приспивана от жуженето на пчелите... А топлият ветрец ще посипва прага ѝ с отбрулените нежно розови листчета на ябълковите дървета...
      Лете ще вдишва упоена мириса на букетчетата билки, навесени да съхнат на сянка под чердака, ще приютява стопаните си на хлад и ще ги скрива от жаркото слънце. А в летните вечери ще заспива с песните на щурците под приказно красивия тъмен небесен похлупак с едри примигващи звезди.
      В топлите есенни следобеди ще вдишва с пълни гърди мириса на домашно сливово сладко с индрише, примесен с мирис на пушек... Ще мърка сънливо като коте, галена под лъчите на циганското лято и ще попукват чамовите дъски на пода ѝ под топуркащите стъпки на хлапетата...
      А в дългите зимни нощи камината ѝ ще грee и топли с отблясъците си, а коминът ѝ, като стар дядо, ще пухка прозрачни кълбета синкав дим. Тъмните ѝ стрехи ще броят рояците снежинки, които ще се опитват да заличат пътя и пътеките вън.... И повече от всякога тя ще закриля и пази своите си от студ и мраз.
      Къщата, родена преди десетилетия във въображението на създателите си, лелеяна с толкова търпение в мечтите им, съградена с толкова много обич от ръцете им, е плод на космическата и човешката любов. Тя излъчва тази любов, закриля и пази наследниците, прегръща ги в тъмните самoтни нощи... Бди мълчаливо над тях с обичта на родителите, които вече ги няма.
      Две, три, че и повече поколения би отгледала и приютила къщата... Само мир да има, мир, живот и здраве, за да се раждат деца и да продължава да съществува родът ни. Да продължава да съществува, носейки в себе си добротата на предците ни, тяхното човеколюбие и космически морал, жаждата за живот и създаване на блага.

Пиcмo зa мoя син

      Толкова далече, толкова далече си от мене, сине мой... И всеки миг те нося в душата си...       Бих искала, бих искала да имам развити сетива да усещам нещата, нещастията, които надвисват над главата ти и да те предупредя, да съм до тебе и да не е толкова силна болката ти...
       Бих искала да съм мек тревен килим, за да мога да подложа тънка зелена снага между летящото по нанадолнището твое тяло и срещата му с острите камъни... Винаги съм ти казвала, че горският велосипедизъм е спорт за търсачи на силни усещания и да не ходиш сам... А сетне - да се превърна в упойно биле - да намаля болката в многобройните ти рани; в хладна вода, за да те напръскам и да се върнеш по-бързо в съзнание; във вълшебно килимче, за да те отнеса неусетно бързо до леглото ти, за да си почиваш и се опиташ да забравиш болката…
      А съм далече, толкова далече!
      А в ония безкрайни минути на самота и паника, притиснат и без изход в малката подводна пещера... останал без въздух и почти без надежда, че ще оцелееш... блъскан от прииждащите вълни, които ти преграждат спасителния изход...
      Без да сещам нищо в този миг, навярно съм се занимавала с нещо приятно, смяла сам се... И се питам защо не притежавам фини сетива, за да усетя този миг, да бъда до тебе?! Щях да се превърна във вятър, който духа в противоположна посока, за да отдалечи разбушувалите се вълни от брега; щях да бъда малка пещерна ниша, пълна с въздух, за да изпълня дробовете ти, за да устоиш колкото трябва; щях да бъда невидимата сила, която да те прегърне и да те измъкнe от подводния капан и острите скали... А ти си бил там сам, съвсем сам, безпомощен... и си гледал в лицето смъртта.
      После ми го разказваш, като че ли нищо не важно не се е случило, като че ли говориш за чужд човек, дори се шегуваш...
      И как все ти харесват опасностите... сърф, катерене, гмуркане... говореше ми за скокове с парашут...
      Свършиха ли се спокойните спортове, тези в които да не рискуваш живота си? На кого и какво искаш да докажеш, питам? Имам право като твоя майка да знам отговора. Спомням си нещо, което ме кара да ми се изправят косите. Като мъничък баща ти все те кореше, че хленчиш, че не си мъж, че нищо не става от тебе, че си женчо... А ти беше 4-5 годишно момченце, което беше с крехко здраве и боледуваше толкова често...
      На него ли опитваш да докажеш, че си силен и способен да рискуваш? Избиваш комплексите, които той ти развиваше години наред? Повярвай ми, твоя майка съм и те познавам по-добре от всекиго, няма нужда да доказваш нищо на никого! Ти си стойностен, силен и кадърен млад човек, дарен с добро сърце и изключителни способности. Пази си здравето и живота, че ще трябва да предадеш всичките си качества на твоите собствени деца... И да разказваш на внуците си как не бива да ходят сами в планината, как трябва да се пазят да не влизат в непознати подводни пещери сами... Ще трябва да можеш да научиш потомците си да не повтарят грешките ти, нали?
      А дали Бог ще ми позволи да видя твоите бащини притеснения, когато наследниците ти станат на твоята възраст... Само Той ще реши...

Утро след буря

        След снощната буря зората беше спокойна и лъчезарна, като че ли нищо не беше се случило... Вятърът, напоен със силен мирис на мокра земя и пясък, галеше уморено острите листа на палмите. Между зелените, наперени листа на портокаловите дръвчета, с измити и блестящи личица надзъртаха стотици узрели портокали, търсейки първите слънчеви ласки. А Слънцето, все още сънено, току-що изкъпано и блестящо, се надигаше от морското си легло, раздавайки целувки на всичко живо. Буреносният нощен вятър беше измел плажа и пясъкът беше чист и девствен, без следи и стъпки - като в някаква непозната действителност - почти нереална.

      Сухото долче, за което дори не подозирахме че съществува, с невероятната мощ на водите си беше отнесло напред огромна част от пясъчната ивица, отваряйки си широко и удобно легло към солените морски води. В първите утринни часове поточето беше вече по-спокойно и все още леко размътено слизаше радостно и свободно в своя бяг да омекоти със сладостта си солените морски води. Едно ято чайки се забавляваше, къпейки се в потока, оставяйки водите му да ги отнесат почти до морето, после се вдигаха в нисък полет и се връщаха отново на мястото, откъдето със сила изпод земята излизаше изобилното течение. Там отново те се оставяха потокът да ги отвлече към морето. Повтаряха многократно своята игра, весели, шумни и не знам какво виждах пред себе си - чайки, патета или играещи дечица. В едно нормално утро е невъзможно да се види подобно нещо. Някои от чайките, уморени от играта, оставяха потока и сериозни и внимателни оправяха перушината си встрани на пясъка. И никой не ги притесняваше, бяха там сами - в своята собствена територия и естествена среда - свободни и щастливи.

      Вяърът шушнеше сладко, рошеше косите ми и носеше аромат на сол и морски водорасли изхвърлени от невероятното вълнение... Скрита зад една палма, бях единствената почитателка на невероятния спектакъл, който изнесоха чайките.

      Брегът и плажовете на Бенидорм са пренаселени, но тази сутрин беше специална, беше утро след буря, която беше оставила в удобните топли легла десетките хиляди туристи и ранобудниците, които обичат да се разхождат сутрин рано по плажа.

     Бях сама на брега. Зад гърба ми - градът, все още тих, полузаспал, a пред мен - разбушуваното море, чиито огромни вълни, зелени и шумни, се хвърляха с главите надоло срещу пясъка. Като че ли се състезаваха, коя от тях да е по-хубава, с по-голяма и разпенена грива, коя ще е с по-силен глас, за да я чуят по-надалече... И се връщаха отново и отново, хиляди пъти - без умора. Декларираха вечното си присъствие и любов към брега, изпълвайки ме с възхищение и покой.

      Далече, при хоризонта, слънцето играеше на криеница сред белите кълбета на облаците и блестящите му лъчи се отразяваха от развълнуваната морска повърхност.



       Два дни по-късно, на същото място, от поточето нямаше нито следа, леглото му беше покрито отново с пясък и плажната ивица беше изгладена от човешката ръка. Ятото чайки беше на същото масто, на своя роден бряг, може би търсейки и вслушвайки се в угасналата песен на сладките води на потока, погребан, скрит под пясъка... Не им оставаше нищо друго освен да чакат следващата буря, за да могат да се порадват на забавните си игри и да се усетят поне за малко единствените прекрасни кралици на Западния плаж на Бенидорм...

Información para mis seguidores españoles...

Amigos, me gustaría comunicarles, que los primeros textos que dejé en mi Blogger y están escritos en español voy a publicar en mi idioma nativo para mis seguidores búlgaros.
¡Gracias! y ¡Felices Fiestas!

Alba después de tormenta

      Después de la tormenta anoche, el alba estaba tranquila y serena, como si nada hubiera ocurrido… El aire, impregnado de fuerte olor de tierra y arenas mojadas, acariciaba cansado las hojas afiladas de las palmeras. Entre las verdes y presumidas hojas de los naranjos se asomaban con caritas brillantes y limpias centenares de naranjas, buscando las primeras caricias del sol. Y él, todavía somnoliento, recién bañado y radiante, se levantaba de su lecho marítimo, regalando besos a todo el mundo. El fuerte viento nocturno había barrido la playa y la arena estaba plana, virgen, sin rastros y pasitos – como en una otra realidad – casi irreal…


      El barranco seco, de que ni siquiera sabíamos que existía, con increíble fuerza se ha llevado por delante una enorme cantidad de la arena de la playa, abriéndose amplio y cómodo lecho hacia las aguas saladas del mar. En las primeras horas de la mañana el arrollo ya tranquilizado, pero todavía no de todo transparente, bajaba libre y alegre por su cauce, suavizando con su dulzura las aguas marinas. Una bandada de gaviotas se estaba divirtiendo, bañándose en el arrollo, dejando que las aguas les acerquen hacia la mar, luego se levantaban en vuelo bajo y volvían en el punto de donde salía con fuerza la abundante corriente. Allí de nuevo se dejaban que les lleve el arrollo y que les acarree hacia el mar. Repetían varias veces su juego, ruidosas, alegres y no sabía qué es lo que veía – gaviotas, patitos o niños – jugando. En una mañana normal y corriente era imposible de ver una cosa parecida. Algunas de las gaviotas, cansadas del juego, dejaban el arrollo y serias y atentas arreglaban su plumaje en la arena. Y nadie las molestaba, estaban allí, en su propio reino y terreno natural – libres y felices.

      El viento susurraba dulcemente, despeinándome, trayéndome el aroma de sal y algas marinas del increíble oleaje… Escondida tras de la palmera, creo que era la única admiradora del precioso espectáculo que me han ofrecido las gaviotas.

      La costa y las playas de Benidorm, son superpobladas, pero esta mañana era especial, una mañana después de tormenta, que ha dejado en sus cómodas camas los miles de turistas y los madrugadores que pasean por la playa de muy pronto cada día.

      Estaba sola en la costa. Tras mis espaldas – la ciudad todavía silenciosa y medio dormida y delante de mi – un mar agitado, cuyas enormes olas, verdes y ruidosas, saltaban cabeza abajo contra la arena. Como si estuvieran competiendo – cual de ellas será más bella, con más grande y espumosa melena, cual va a tener más fuerte voz, para que la oigan a más lejos… Y volvían, y volvían de nuevo – miles, millares de veces – sin cansarse, declarando su eterna presencia y amor a la costa, llenando mi ser con admiración y paz.

      Lejos, al horizonte, el sol estaba jugando al escondite con blancos cúmulos y sus brillantes rayos reflejaban de la agitada superficie marina.



      Dos días más tarde del arrollo no había ni rastro, su lecho estaba de nuevo cubierto de arena y el terreno de la playa igualado de la mano humana. La bandada de gaviotas estaba en el mismo sitio – en su costa natal – quizás buscando y escuchando el canto apagado de las aguas dulces, enterradas y escondidas bajo las arenas… No les hemos dejado otra opción – les quedaba por esperar la siguiente tormenta, para que pudieran disfrutar de nuevo sus divertidos juegos y sentirse por poco las únicas preciosas reinas de la playa de Poniente.

Carta para mi hijo

      Tan lejos, tan lejos estás de mi, hijo mío... Y en cada instante te llevo en mi alma...


      Querría, cómo querría tener sentidos desarrollados para sentir las cosas, las desdichas inminentes que se avecinan sobre tu cabeza y advertirte, estar a tu lado para que no sea tan fuerte tu dolor...

      Querría ser una suave alfombra de hierbas, para poder echar mi suave y fino verde cuerpo entre tu cuerpo volando cuesta abajo y su cita con las piedras agudas... Siempre te advertía que llevar bicicleta en la montaña es un deporte para gente buscadores de sensaciones fuertes y que no salgas solo... Y luego – que me convierta en hierba embriagadora-anestésica – para disminuir el dolor en tus múltiples heridas; en agua fresca para rociarte y para que vengas más pronto en sí; en una alfombra mágica para llevarte imperceptiblemente hasta tu cama, para que descanses y que intentes olvidar el dolor...

      ¡Pero estoy lejos, tan lejos!

      Y en aquellos largos minutos de soledad y pánico, atrapado y sin salida en la pequeña cueva subacuática... quedando sin aire y casi sin esperanza que vas a sobrevivir... golpeado por las olas enormes que te cerraban la salida y la salvación...

      Sin sentir nada en este momento, quizás yo estaba entretenida con algo agradable, me había reído... Y me pregunto: ¡¿por qué no tengo finos sentidos, para sentir este instante y estar a tu lado?! Me convertiría en el aire, para soplar en la dirección contraria, para alejar las olas salvajes de las costa; sería un pequeño nicho en la cueva, lleno de aire, para llenar tus plumones, para que puedas resistir lo que haga falta; podría ser aquella fuerza invisible, que te abrazaría para sacarte de la trampa subacuática y las rocas agudas... Pero tú estabas allí solo, absolutamente solo, impotente... y mirabas la muerte en la cara.

      Luego me lo cuentas, como si no hubiera ocurrido nada importante, como si de alguna persona extraña se tratara, encima bromeando...

      Y cómo te gustan los riesgos... surf, montañerismo, submarinismo, me hablabas de saltos con paracaídas...

      ¿Dime, si se han terminado los deportes sin riesgo, aquellos en los cuales no vas a arriesgarte la vida? ¿A quién y qué quieres demostrar, dime? Como tu madre tengo derecho saber la respuesta. Me acuerdo algo, que me pone el pelo de punta. Cuando estabas pequeño, tu padre siempre te reprochaba, que estés lloriqueando, que tú no eres un hombre, que de ti no va a salir nada, que eres un marimarica... Y tú tenías solamente 4-5 añitos, un niño con salud frágil y tan a menudo enfermabas...

      ¿A él tú intentas demostrar que eres fuerte y capaz de arriesgarte? ¿O acaso intentas expulsar de tu alma los complejos de inferioridad que él te estaba desarrollando año tras año? ¡Créame, soy tu madre y te conozco mejor que nadie, no hace falta que demuestres nada a nadie! Eres un joven valiente, fuerte y hábil, estás dotado de un corazón bueno y capacidades extraordinarias. Cuida tu salud y tu vida, que tendrás que transmitir todas tus cualidades a tus propios hijos... Y para que cuentes a tus nietos que no tienen que ir solos en la montaña, que tienen que cuidarse y jamás tienen que entrar en cuevas submarinas solos... Tendrás que poder enseñar a tus herederos de no repetir tus errores, ¿verdad?

      Y si Dios me permitirá ver tus preocupaciones paternas cuando ellos, tus pequeños, llegan tu edad... Solamente Él va a decidir...