Дикси

      Всяка лятна нощ, когато всичко живо отиваше да спи и малкият планински градец потъваше в сладък сън под неизброимите блестящи звезди, обичах да взема един почти студен душ, за да премахна умората, а после лягах върху хладния бял чаршав, с който беше покрито туристическото ми легло, ей там, в сами центъра на огромната тераса, под откритото небе, поръсено с премигващи звезди. Сред тревите в градината се чуваха гласовете на млади щурчета, а малко след това долавях и тихото топуркане на стъпките на Дикси. Прекрасен женски екземпляр, чистокръвна немска овчарка, интелигентна, дресирана, вярна. Тя се приближаваше до леглото ми, правеше една обиколка, даряваше ме с една влажна целувка по крака, докосваше със студеното си носле бузата ми и после отпускаше тяло на земята до мене без да пречи и да ме притеснява... Само виждах как се движат елегантните и уши надясно, наляво, вслушвайки се във всеки нощен шум, движение и звук. Моята смела закрилница...
      В тези нощи, пълни с покой и мир, се изгубвах по бледите пътеки на Млечния път, чувствах се неизмеримо щастлива, че имам възможност да се наслаждавам на тази красота, вдишвах с пълни гърди свежия нощен въздух, сещах се свързана с безкрая... Просто си почивах и компанията на Дикси ме караше да се усещам защитена и не сама.
      Отгледах я в полите си и година след година у дома тя беше единственото същество, което ме обичаше безрезервно и безусловно, и то не само заради единия хляб...
      И в една слънчева утрин, на същата тази тераса, където с Дикси прекарвахме нашата заслужена среднощна почивка, тя умря в ръцете ми. Беше се съпротивлявала на смъртта цяла нощ, беше страдала много, без да излае, очаквайки ме да стана... Дикси вече нямаше сили да стои на краката си и легнала настрани дишаше мъчително. Изчака само да ме види с прекрасните си тъмни очи, пълни с болка и любов и с един ням въпрос: "Защо?", протегна глава и издъхна... Рухнах на колене до нея и избухнах в неудържим плач...
      Нещо в мене се пречупи. Дни наред отказвах да приема реалността, че нея вече я няма. Дикси си отиде от живота ми. Домът ми, дворът, близките ливади, улиците - всяко кътче бече изпълнено със спомена за нея, за нейното присъствие.
      Същото това лято беше много горещо и единствените мигове за истинска почивка бяха нощем... В полунощ, легнала на леглото ми на терасата, гледах звездите и мълчаливо плачех загубата на Дикси. Под прекрасния небесен свод, както и преди, душата ми беше разтворена в безкрайността, но самотата ми и чувството ми за беззащитност, тук на земята, ме разкъсваха.
      И една нощ се случи нещо неописуемо. Усетих една лека влажна целувка по крака и после едно докосване по бузата ми от студено носле - нослето на куче. Останах без дъх, без да смея да шавна. Мислех, че сънувам. Но не, усетих я, усетих физически Дикси до себе си. Бях чела, знаех, че животните, също като хората, имат души.
      Оттам, от безкрайността, тя дойде при мене невидима, вярна, внимателна и нежна да ми даде една целувка и едно докосване, които за мене бяха безценни. Върна се за миг там, където знаеше, че я обичат до болка, върна се, за да изтрие сълзите ми и да ме утеши, казвайки ми: “Тук съм, обичам те, винаги ще бъда до теб и ще те пазя, така както аз знам, където и да си...”